Той влиза в ролята на Тодор Каблешков само веднъж в годината, но в сърцето си – много по-често. С Найден Пухов си говорим не за миналото като история, а като жива памет. За Копривщица, за каузите, които вече не ни събират, и за онези деца, които викат с цяло гърло: „Тодор Каблешков!“ – и сякаш за миг времето спира.
На коя черта на Тодор Каблешков, която ни е известна днес, най-много се възхищавате?
Не знам на младото поколение коя черта им е известна.
Това, че на 25 години жертва живота си за България или това, че е бил отличник, превеждал е книги от чужди езици…
Възхищавам се на това , че е бил борбен, самоуверен, настоятелен и, може би, да кажа любознателен.
Възхищавам се, че дори болен не се е отказал от това, за което се е борил и в което е вярвал.
Ако можехте да говорите с него за 5 минути, какво щяхте да го попитате?
И аз, а може би всеки в днешно време не намираме кауза, за която да си дадем живота. Затова въпросът ми би бил: „Какво те подтикна да се бориш, да бъдеш мъчен и да умреш за България?“
Може би срещите с всички революционери, може би и самата обстановка го е накарала да пожертва всичко… За жалост няма как да разберем.
Какъв беше последният повод да се развълнувате силно по време на възстановка?
Поводи стотици – самата вътрешна подготовка да се справиш, да не се получи някоя грешка. Всяка година се опитвам повече да изразявам смелост и радост.
Конкретен повод не мисля, че ще мога да дам… Самата обстановка, стотиците хора, които са дошли да видят, усетят, научат, какво е било защо е било така…
Най-много се вълнувам, сега докато си връщам всичко в главата, за това когато видя малки деца, облечени в народни дрехи с българското знаме в ръка, а най-ме боли, когато се запозная с някого и му кажа от къде съм… А той или е идвал като дете, или изобщо не знае знае нищо за Копривщица. Тя не е просто едно малко градче в полите на Средна гора, или курортно градче за разпускане от големия град за през уикенда.
Това е град в който има толкова много история и силно вярвам, че има и много силно бъдеще.
Какво най-много липсва от духа на онова време днес?
За мен липсват вярата, морала, ценностите, любовта, подкрепата един между друг – дали роднина, съсед или непознат.
И както в самия въпрос – ДУХЪТ липсва, дух за борбеност.
Ако Каблешков беше жив, каква кауза според вас щеше да защитава сега?
Наистина не виждам конкретна кауза в днешно време, която той или хората от онова време да защитават.
Всеки гледа собствените си интереси и да е най-добре за сметка на чуждото щастие.
Но, да не бъда песимист, какъвто не съм, бих казал, че би се намерила дадена кауза, която да обедини българите да бъдат добри, всеотдайни, горди и да не бъдат егоисти.
Как се стигна до това именно вие да „влезете в обувките“ на Каблешков?
Може би от 4-5 годишен играя във възстановката, минал съм през повечето момчешки и мъжки роли.
Дълги години заедно с моите приятели – Ирина Стоименова и Лъчезар Атанасов, играехме Асистенти на символите на Априлското въстание, именно черешовото топче и знамето Свобода или Смърт.
Самата роля винаги, от малък съм искал да изиграя, въпреки, че с течение на времето не мислех, че някога ще влезна в обувките на Каблешков.
Бях поканен през 2019г. от тогавашния директор на Музеите Кунка Неделева да учасватвам в ГЛАВНАТА РОЛЯ.
Няма да крия – много се зарадвах, гледах стари клипове: как е изигравано преди, какво точно се прави, четох много за Каблешков и неговия живот, а и се разплаках…
Какво ви каза майка ви Искра Шипева, когато ви видя за първи път в ролята?
Разплаках се, защото моята майка, Искра Шипева, беше дълги години директор на музеите, обществена личност, човек, който до последно го болеше за Копривщица. Именно тя ме е научила да пазя, ценя, обичам, разпространявам и да се гордея с историята и с това, че съм родом от града герой Копривщица.
Тя почина 2 години преди да вляза в тази роля и за мен беше както гордост, така и едновременно голяма болка… Не можа да ме види и сподели дали е горда с това което правя, било то и за близо 2 часа веднъж в годината.
Искра Асенова Шипева – Пухова (1958г. - 2017г.)
Директор на музеите в Копривщица, дългогодишен общински съветник и Председател на Общински съвет, общественик, читалищен деятел и радетел на Копривщица.
Има ли друга историческа личност, в която бихте искали да се превъплътите?
Има ли някой от, така да кажа, по-зрялото поколение, който не би искал да е Дебелянов, Каблешков, Бенковски, Левски, Ботев, Вазов, Стамболов, Раковски, Хаджи Димитър?
Кой е най-милият ви спомен, свързан с Копривщица?
Самата Копривщица! Тук съм отраснал, тук е първия ми учебен ден, първата любов, първото прохождане, първата болка като дете от падане по калдъръма… Всичко ми е мило в този град, а най- ме боли, че доста от ръководството на държавата ни не ги интересува този град, за това, че е дал известни и борбени личности на МАЙКА БЪЛГАРИЯ.
Знаете ли какво казват децата, когато ви видят като Каблешков?
Децата се радват, усмихват, понякога са и разплакани, като гърмят пушките и видят сабята или револвера, но в повечето случай са щастливи и казват:
„ТОДОР КАБЛЕШКОВ!“
И започва една борбена фотосесия. Даже и след, като сваля униформата ме разпознават и за мен това е голямо щастие.
Какъв беше последният повод да се гордеете, че сте българин?
Може би всички успехи, които ни показват по телевизията на спортисти, състезатели, или тези които не ни показват, но намираме информация за тях в интернет.
Винаги съм се гордял с това и винаги ще се гордея, не смятам, че трябва да има конкретен повод.
Трябва да разказваме, винаги, на кого сме потомци, какво е преживяла България, колко от децата си е загубила, за да бъде това което е. Вярвам, че и може да е още по- добре.
Нека помни, за да пребъде БЪЛГАРИЯ!
