Остров Принкипо, 31 юли 1908 г.
Реших, че по време на престоя си тук ще бъде добре да започна отново да водя дневник. Ще се опитам да навляза в мирогледа и особено в политическите възгледи на Негово Блаженство, за да извлека някаква полза от дългогодишния му опит и практиката му. Негово Блаженство се старае да избягва политическите въпроси, но актуалните събития не му дават мира и често прави анализи на миналото и изразява своите виждания за бъдещето. Именно тях ще записвам в дневника си, като ще се старая да предам думите му възможно най-близко до оригинала, без да добавям нищо от себе си.
„Из дневника ми“
Проф. Архимандрит Евтимий
Екзарх Йосиф за срещата си с Каблешков в Ловеч
Остров Принкипо, 21 август 1908 г.
Седяхме в кафенето „Златният език“ – Негово Блаженство, д-р Д. М. и аз. Гледката беше прекрасна.
— Колко красиви места! – започна Негово Блаженство. – Не мога да им се нарадвам. Да беше тук Вазов, да ги опише! Той описа Принкипо, когато дойде за юбилея ми, но написа съвсем малко.
Разказах му тогава един чудесен сюжет, но още не го е използвал. А може би и аз съм виновен – аз трябваше да го опиша. Ставаше дума за инцидента с Каблешков в Ловеч.
Бях в стаята си в Ловеч – тогава бях владика там. Гледам – носят двама души, вързани, а с тях – два пръта, на които беше закрепено нещо. Беше петък, затова при мен имаше трима-четирима бейове. Разбира се, пред тях се сдържах, но все пак попитах:
— Вижте какво е това! Какво носят?
Казаха ми, че това били комити – двама били убити, а двама заловени. Веднага поисках да разбера кои са, но не можах. Да знаех, че е той, може би щях да го спася някак – 100 лири подкуп на някого и…
Но на следващия ден вече беше късно. Вестник „Дуна-Вилаети“ съобщи, че Каблешков е заловен и доведен в Ловеч. Вече нямаше как да се направи нещо.
След три-четири дни отидох в конака. Подадоха ми писмо от Каблешков. Оплакваше се, че го подлагали на тежки разпити. Влязох вътре и казах:
— Какво е това? Разпити трябва да се правят открито, а не по тъмните ъгли!
Отговориха ми разни оправдания: „Ще направим каквото трябва“.
— Кога? – попитах.
— Утре…
На следващия ден го доведоха в съда. Предварително му казах на български да не повтаря нищо от предишните си признания, а да разкаже всичко отново. Предложих да се запише всичко отначало, но настояха само да се направят корекции.
Той беше с висока температура, видимо отчаян. Разказа всичко – всички злини на турското управление, заемите, продажбата на страната на чужденците. Турците само го слушаха и се подсмихваха.
— Какво те засяга теб това? – попитаха го.
— Не мога да търпя, когато виждам как народът ми страда. Аз казвам истината. Аз съм последовател на Христос. Христос бе разпънат на кръста за истината, а аз също изповядвам истината. Ако ще ме обесите – не искам такъв живот…
Каза го така, сякаш знаеше, че съм там, за да го разкажа по-късно.
След тази реч турците разбраха, че ако има комитет, то той стои пред тях. Още тогава бе ясно, че присъдата му е подписана. Когато излезе, каймакаминът каза:
— Ето това е комита! Представям си го, ако говори така на селяните – за половин час би ги запалил като огън!
По-късно един полски инженер ми каза:
— След такова изявление, каузата ви е защитена. Най-сетне се намери доблестен човек да каже истината право в очите!
С него имаше и друг човек. Как се казваше? Стоянов? Да! Найден поп Стоянов. Тих и спокоен човек. Знаеше турски и сам си беше написал показанията. Явно предварително беше решил какво да каже – че камбаните били били, че всичко било случайно. Опитваше се да се измъкне – имаше жена, деца…
Каймакаминът го хареса:
— И този е добър, но като онзи няма!
Казах му:
— Не мислете, каймакам ефенди, че Каблешков измисли тези неща. Той просто ги е чел в българските вестници в Цариград. Там всичко това се разказваше подробно. Той каза само малка част от това…
— Така ли? – погледнаха ме изненадано. Действително, за много от тях това бяха нови неща.
Бях виждал Каблешков и преди. Беше възторжен, идеалист, патриот. Нежен, но с изразителен поглед. Имаше смелостта да каже всичко право в очите. Докато другите се оправдаваха с „Принудиха ме“, „Обърках се“, „Направих грешка“, той изрече истината.
Имаше един друг, Иванчо. Хванали го близо до Ловеч, преоблечен като овчар. Упорито отричаше всичко, но толкова неумело, че турците често му се смееха…
