Остров Принкипо, 31 юли 1908 г.
Реших, че по време на престоя си тук ще бъде добре да започна отново да водя дневник. Ще се опитам да навляза в мирогледа и особено в политическите възгледи на Негово Блаженство, за да извлека някаква полза от дългогодишния му опит и практиката му. Негово Блаженство се старае да избягва политическите въпроси, но актуалните събития не му дават мира и често прави анализи на миналото и изразява своите виждания за бъдещето. Именно тях ще записвам в дневника си, като ще се старая да предам думите му възможно най-близко до оригинала, без да добавям нищо от себе си.
„Из дневника ми“
Проф. Архимандрит Евтимий
Неджиб-ага
Пашмакли, 11 март 1913 г.
Снощи отец Емануил Беев, архиерейски наместник на Яхъ Челеби, случайно ми разказа, че Неджиб ага — същият, при когото се надигна Копривщенското въстание и който избяга от Копривщица — е бил десетина години по-късно бинбашия (майор) в Пашмакли. Често ходел у тях в Карлуково и често разказвал за Копривщенското въстание.
„Един от участниците в събранието в Оборище, Хаджи Йордан Малкият, издал“, разказвал Неджиб ага, „че се готви въстание в Копривщица. Аз бях Каяаскер (военен съдия). Със 7-8 стражари отидох в Копривщица…
Колко кокошки, колко ядене съм изял по тези места! Аз дълго живях нататък, знаех всички хора по име. Трябваше да хвана Каблешков и още 5-6 души. С Каблешковия дом бях добре запознат. Бях ходил и друг път у тях. Срещна ни само майка му.
Мястото на първата пушка на 20 април (стар стил) 1876г. в Копривщица
— „Къде е Тодор?“ — попитах аз.
— „Няма го! Излязъл е“, отговори тя. „Защо ти е?“
— „Има едно писмо от баща му от Пловдив, та искам да му го дам.“
— „Остави писмото тук, ние ще му го дадем.“
— „Не бива. Баща му ми каза да му го дам лично.“
— „Е, тогава ще дойдете друг път. Сега го няма у дома.“
Къщата на Каблешков беше голям конак. В това време, докато ние стояхме на долния етаж, на горния етаж, както се научих по-късно, Каблешков стоял с една чета, която искала да ни нападне.
Майка му само ни е спасила.
— „Аз не можах да се съглася да направите такова нещо тук“, рекла тя и ни спасила живота.
Събрахме аазите (войниците) на заседание в конака.
В това време забиха камбаните. Изведнъж забиха всички камбани.
— „Какви са тези камбани по това време?“ — попитах аз.
Мюдюринът беше прост човек.
— „Сигурно е умрял някой“, отговори той.
Но аз разбирах как се бият камбани за умрял. Виждах, че не е време и за вечерня.
— „Какво ти за умрял? Така не се бие за умрял… Какви са тези камбани?“
Аазите по това време побледняха като платно. Аз разбрах вече каква е работата.
— „Е-е-е!“ — казах им. „Какво става тук?“
— „Ефенди! Чапкъни!“ — казаха те и се разтрепериха.
Конакът беше обграден от около 200-300 души. Заповядах да затворят портите. Дворът на конака беше широк. Ние излязохме навън, качихме се на конете (вътре бяха и конете ни) и се приготвихме да излезем.
Казах на аазите да отворят портите, но знаех, че въстаниците ще пуснат залп, затова не излязохме веднага, а останахме назад.
Те изведнъж изпразниха пушките.
Докато ги напълнят отново, ние изскочихме с конете и избягахме. Те стреляха след нас.
Убиха един стражар и мюдюрина.
После, когато въстанието беше потушено, започнаха да докарват вързани един по един копривщенци. Мен започнаха да разпитват кого познавам, кой е бил сред въстаниците.
Но аз не издадох никого.
— „Те бяха толкова много“, отговарях аз. „Как да запомня кои бяха?“
Не издадох никого, не погубих никого, но затова и аз не съм видял лошо от Бога.“
„И той“, продължи отец Емануил, „заплакваше, когато разказваше тези работи, защото обичаше ракията, а когато се напиеше, много обичаше да плаче.
Той отдавна е починал. Починал в Гюмюрджина, където, след като бил повишен в чин, бил преместен от Пашмакли.“
