ЦВЕТА ИВАНОВА ЗОГРАФСКА (ИЗОГРАФСКА, ИЗОГРАФКАТА, ИВАНЧОВИЦА ЗОГРАФКАТА — по баща СТОЯНОВА ЙОРДАНОВА). (Родена около 1844 г. или 1845 г. в с. Баня, Пазарджишко; починала в 1922 г. в Панагюрище.) Участничка в подготовката на Априлското въстание: шила знамена, в дома й заседавали ръководителите на въстанието. Затворена в Пловдив.
Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. Д1» 775, II А 9139. Ориг. с маст., тетр. 24 л. 22 п. с. 20, 5/16,5 см. Публ. и в: Дни на борба горда. Разкази на очевидци. Състав. Милко Кръстев и Илия Пехливанов. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1976, с. 124—131; Райна княгиня (Райна Попгеоргиева Футекова). Автобиография, документи и материали. Състав. Виржиния Паскалева и Руска Патърчанова. Под ред. [с предг.] Виржиния Паскалева. С., Наука и изкуство, 1976, с. 161 —166; Раб. дело, № 120, ЗО апр. 1971, с. 4 (отчасти). Анот. в: АВ. Т. 2, 217—218; Опис на… , с. 38.
КАКВО ЗНАМ И КАКВО СЪМ ПРЕТЪРПЯЛА ПО ВРЕМЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНО ОСВОБОЖДЕНИЕ
Аз, Цвета Изографска Иванчовица.Аз съм родом от селото Баня (Панагюрска околия). Преселихме се от селото Баня по причина на тежкото посрещание на турските гости бюлюкбашии и прочие. Който не е ставал хазаин, той не е видял нищо мъчно от турското царство. Това ни е карало всякой свободен час да си приказваме кои са причините, които са ни накарали да се отделим от къщи и мюлкове, роднини и прочие. Веднаж въздъхна старата ми майка и рече: «Бъди благоразумна, синко, и благодарна, че тука си посрещаме спокойно лианите празници и добре работните дни. Не знаем ли, когато додеха някои немили-недраги гости, та ни изпъдеха, та треперахме вънка на студа, а тия вътре вкъщи разпореждат ли се, разпореждат. Изкарат добитъкът ни от обора, та вкарат конете си. В които съдове ядат и които постелки им постелем, качат ги на конете си. После, като влезем, що да видим, учудени догдето видим къде сме, ето ти, че други идат.»
Най-после съпругът ми Иван мисли и всичко прежали, за да ни утеши, па ни каже: «Ах, вие бъдете живи и здрави, то ще доде един ден свободен, та не ще има турчин в България.» Ний заплачем с майка ми и му се молим да не говори, че ще чуе някой, а той ни казва, че сам слушал от хора умни работници, че ще скоро да бъде: «Само вие мълчете, че това не е женска работа.» И ний с пълна надежда очаквахме да видим как ще стане.
Един ден доде съпругът ми Иван и ни казва, че страшното, що ни е казвал, е дошло и ни канят да приемем апостола Бенковски за няколко време. Ний се бояхме от най-напред, но после, като са научихме, че проповядва освобождението, приехме го. После той ни разказва що му е целта. После пък и ние му приказахме по какви причини сме се изселили от родното си място. Той предаде живота си и викаше всеки час: «Стара майко, каве ми донесете. Аз ви вярвам, вие нищо никому не ще кажете.» Майка ми го попита: «Абе, Георги, какво ще правим ние? Хора крият, копаят, а ние сме се улисали много души, па си седим, та нищо не крием.» А Бенковски вика: «Майко, тука няма колко от пиле кръв да потече… а дето стане зле, що е под земята, рало го изоре, а над земята огон го гори.» Майка ми вика: «Синко, възкресение иде, а ти си нищо премяна не шиеш.» А той: «Каква, майко, моли ти бог да ни запази, та да ми ушие Деян [Белишки] дрехи, та да се фотографирам у вас и да помогне господ да възкръсне българското знаме от 500-годишно робство, че тогава да ми видиш премяната и празника. И кога доведе дружината от Елечик и от селата воуружени. Когато доде, скрий го Самоход, да му види майка ми премяната. Тогава Иван беше приготвил 10 дузини знамена [с] изписани левчета на тях. Бенковски тогава много се радва, че били много хубави и заръча да направим още. И така, той (Бенковски) не гледаше ни премяна, ни празници, ни пари, а се радваше, когато имаше решителни другари в Панагюрище. Той посрещаше [в] дома Каблешков, Ванков, получаваше писма от тях и от всяка тракийска околия. Но Бенковски настояваше тук, тук да стане въстанието, защото тамам тук му е мястото, че има сговорни хора, които желаят с децата си да работят за свободата. Тук са всички согласни, има само няколко потурнеци, но на тях ще се намери колаят. После той донесе, отиде някъде, та донесе знаме зелено със сърма ушито. Ний тогава му се покланяхме, целувахме го. Подир това си отиде Ванков, та остана Каблешков болен, трескав, изстинал. После Каблешков ми каза: «Како Иванчовице, както знаете, лекувайте ме от истинка.» Ний тогава вземем, та наредим в килера старовремски ковчези и турим овес връз тях и него отгоре. Подир това мама зе, та го разтри и той си отиде по работата. Как ли е могъл да се укрие в онова размирно време. Една вечер се събраха на заседание и решаваха много работи, даже и за топовете. Ний им дадохме в с. Баня от бостанчето 2 ореха. Те бяха следующите: Павел Бобеков и Ф. Щърбанов, М. Шишков, Мачев, 3. Койчов и поп Стефановите синове, Братков Марин, К. Самоходов. Те излязоха бързо, че казал Каблешков: «Вижте това ножче, то е заклало Мустафата.» Но Бенковски им казал да се развали заседанието за утре вечер; «Когато [го] няма К. Самоходов, че той не знае тайно. Утре ще отиде, та ще обади за байряка, когото занесох у Искро Мачев, дето гледаха от него Райка, М. Нейчова, Ст. Зах. Койчова, М. И. Джуджова, та ушиха много по-хубаво от карловското знаме.»
Въстанието
Когато стана востанието, бяхме се събрали жени у нас на двора, запалили сме огън и сме турили един котел, та си ври едно друго и мажем платна за мушами, та да се пазят знамената и оръдията от дъжда във време на войната. Тогава дойдоха турците. Влязоха в зимника, после в яхъра, дето си бяхме скрили едно друго. Те го изгориха и ний бяхме се скрили вкъщи, но когато подпалиха всичко, ний избягахме в гората, дето 7 дена седяхме без хляб и вода и ядяхме кората от дърветата. Подир седем (7) деня се завърнахме. Та що да видим — всичко изгорено, обрано, та не им стига това, но ни дирят да ни затворят. Ний по цял ден ровим останките от изгорелите ни вещи, та дано намерим нещо бакърно, желязно, сребърно, та го носим на изменника Челебон; пак друго изровим, па го носим него на сарафина, та той го коси на Афъз паша. Най-после и менгушите из ушите си дадох на жена му, за да ни задържат още малко време у дома. Една вечер доде жена му на сарафина, дето преносяше рушвета ни до пашата. Каза, че не приема вече рушвет и трябва да ни затварят. Ний всички приплакахме с голям жал, понеже знаехме пияния мюдюрин, какво беше страдала Райка от него преди 7 дни. Тогава покойната ми майка викна с голям глас: «Боже, ти ни избави от огъня, ти ни и засити 7 деня без хляб и сега ми кажи как да запазя сега челядта при мен, за да преминем тази нощ баре още заедно, та да се наситя и утре да се отделя от тях.» Изведнаж изрева нашата крава, върнала се от 20 наши говеда пленени, като че вика «мен дайте вместо вас, та да ви не затворят». Тогава майка ми я върже за роговете, та я закара у Ив. Сарафа, та ни оставиха тая нощ. Да не даде господ и на душманина ми това нещо. Заранта додоха заптиетата… та ни закараха на конака. Подир това предадоха ни на други по-строги и безобразни. Така тръгнахме от Панагюрище и добре, зле стигнахме до с. Бъта. Там какво се е страдало, не може да се опише. Аз забравих тогава, кога съм се отделила от майка си. Тогава всичко живо плачеше от тези безобразници, дето нищо не жалеха, а свиваха (караха) конете си вроз нас да ни газят. После ръгаха ни с щиковете си — мъж ми на една страна, мен на друга, а ний плачем, та ни се къса сърцето от мъки. Помислете си колко [е] жалко, когато се отдели майка от едното си чедо жадувано и сега се праща в тъмница. От толкова народ само 1 жена. Мисля, при Бъта ни дадоха да си починем, за да си наострят саблите за нас. Не може да се опише как сме стигнали до Т. Пазарджик. Там ме затвориха в темница (изба), отсякъде излизат жаби, из дуварите тече вода. Тогава аз седнах по средата, та махах с престилката да се браня чак до утринта. Няколко пъти ми се стори, че сърцето ми дойде до гърлото и пак се повърна. Земаха ни 2 шишли, заведоха ни на конака. Подир малко докараха от темницата Иван и други, после ни оковаха в окови ръцете. Тогава ни закараха в Пловдив с железницата. Какво се срещна на пазарджиската станция беше страшно, тъй също и на пловдивската. Когато се качвахме на железницата в Пазарджик, турците мушеха ни и пр. А пък когато слязохме на пловдивската станция, мен натовариха с 1 чувал фасул, а Иван с 1 чувал сол и тъй с вързани ръце ги носихме до града. Боже, милостиви! Добре, че пращаш сила в такива времена. Най-после пристигнахме живи да чакаме да ни изпитват. Мен ми призля, като видях прангите, че влекат нашите братя и сродници. Тогава видях Цоко Каблешков вън в 1 отделно място. Като ме видя, Т. Искров доде да ме утеши с няколко думи и него никога няма да го забравя. Подир ни казаха, че няма кога да ни питат, та остава за утре. Тогава мен закараха на една темница, а Иван на друга, та ни затвориха. Не влазяше виделина колко из иглени уши. Но аз тогава седнах и благодарих бога, че вече се премина тежкото пътувание. Тогава седнах да чакам ново тегло и да се чудя как ли се е изкарало дотук. Вечерта старецът, който ни пазеше в тъмницата, ме попита защо съм отишла, че не съм излизала на истинтак. Аз му рекох: «Додох с мъжа си, че е болен. Аз не съм докарана, нито питана.» Тогава той ме заведе при Райка и извика: «Райке, мору! Вода ти дружина.» Ние се поразгледахме, поздравихме. Из избата аз видях 2 конарченки по частни причини; после баба Гени, която беше докарана да каже кой е убил шукримеджийския разсилен; после една циганка с букаи; после една луда була вързана със синджири, главата й обръсната. Подир два дена баба Гени си отиде. Най-после нас с Райка [ни] изследваха по 2 пъти на ден, за да кажем всичко, що знаем за востанието. Употребяваха всякакви заплашвания и обричание голямо количество пари да казваме правото. Скърцаха зъби и викаха ми: «Отде зе ти зеления байрак асланлията и занесе го у Искрови и мъжът ти начертал (нарисувал) на харти аслан, та си го занесла на Бенковски с Георги Манев, та да гледа Райка от него. Занела си го у Искрови, като запечатана книга увита, та го дадоха на Павел Бобеков.» Като че са били там. После викат: «Хе като седеше Бенковски у вас, събираха ли се всичките бунтовници, та се сговаряха кога да стане въстанието?» А аз им казвах, че съм била болна тая пролет — «дохождаха гости, ама не знам за какво са говорили. Мъж ми Иван работеше по селските черкви.» Тогава тия скръцнеха зъби и викаха: «Въже за вас! Нали не казвате право, ще видим утре.» Тогава на мен ми призля и те веднага донесоха вода, та ме поливаха. Там беше и Мошон, стария пазарджиклия. Той им каза: «Ефендим, тия хора не са лоши, зная ги аз. Тия са екмек саибие, още баща им и деда им не бяха противници на царя.» Тогава ме покараха за темницата. Пази боже, додето слязох из стълбата — падах, ставах и пр. Двама шишли току викат: »По-скоро» и не ми дават да си въздъхна. Тогава ме настигна Петко Радомиров, понаправи си обущата и каза ми тихо: «Не бойте се! Нищо няма да ви сторат, защото тия очакваха голяма полза от вас, понеже сте мъж и жена затворени, но както виждам, напротив, запазихте се и двамата. Аз изслушвам и мъжа ти и тебе, но на добре отива.» Тогава той ме дигна, та станах. От турците нямаше никаква надежда за пущане. Веднаж додоха консулите, та ни споходиха и зажалиха ни и подариха ни по нещо и казаха ни, че ще ни пуснат. Ний всички бяхме полумъртви. Тогава дойде Горбанов, посъживи ни малко и каза ни, че утре ще ни пуснат. Мина се ден, два, нема ни нищо лошо. На третия ден по обед извикаха ме и едва жива ме заведоха до конака. Подириха поручи-тел зарад мен, та да ме пуснат, но не намериха. Тогава на мен ми призля. Поливаха ме с вода…
Намери се поручител. Пуснаха ме и качиха ме консулите в колесница (талига). Дадоха ме на хана. Донесоха постилки, завивки, нахраниха ме и повикаха доктор — същия, който 2 пъти ме [е] свестявал в темницата. Аз изказах всичко на доктора, как Райка ме стисна за шията и ми каза: «Иванчовице, сестрице, още една нощ да остана в тая мокра изба, няма да осъмна… без тебе.» Тогава надодоха [бейове] и паши, та хвърляха камъни и хъркаха вроз нас, а ния си шъпнем само: «До ще време, когато ще си отвърнем за всичко.» Тогава рекох: «Докторе, дайте рапорт да пуснат Райка, че после ме лекувайте.» Тогава той даде рапорт и още в същия ден [пуснаха Райка]. Тази нощ прекарахме с много панагюрки и панагюрци. Тия ни не познават, че сме ния. Тогава не можах да ида при Иванчо да го видя, ами ме заведе поп [?] Безмустаканов за ръка. Две-три крачки повървя и падна, та седна и почивам, но не дадоха да се видим, а само чух, че е жив. Беше пуснат тази нощ и Ф. Каролеев, та ни приказва много шеги. Съмна се. Консулите додоха и доде пайтон с 4 коне, та се изпълни двора с народ. Три часа ни изпитваха, но не ни даваха много да говорим, защото мислеха, че ще издъхнем от слабост. Тогава ни качиха на пайтон и ни закараха в една добра къща (притежаща на поп Нистор сопотнянеца). После наредиха Никола Ретов да ни снабди с храна, доктор и всичко потребно. После те отидоха по България и ни заръчаха да ги чакаме. Ний седяхме, та се съживихме. После отидохме при майките си да ни видят, че сме живи. Тогава Райка отиде в Русия. Ний страдахме, доде додоха русите. Хората и не мислеха да се сберат с нас, че ния сме най-лошите, че сме затваряни и мъж, и жена. Додето сме седели в затвора, се сме били с надежда за освобождение. Една нощ чуваме, блъска се, тряска се. Ние се разправихме отде щем да излезем да ни не загубат, като си намислихме, че е дошла освободителната войска, та бастисват Пловдив. Тази надежда ни е закрепила живота в ония страхове и слабости. И двете с един таин сме прекарали.
