Отъ рождението си до септемврий 1873 год. съмъ живЬлъ непрекжснато въ гр. Копривщица. Билъ съмъ 3—4 годишенъ. На Св. Троица, когато беше патронниятъ праздникъ на шивачите, въ еснафа на които влизаше и баща ми, майка ми беше варила и носила жито въ черкова. Като се върна, даде ми да занеса въ единъ саханъ у баба ми Найденица (майка на майка ми) отъ осветеното жито и часть отъ печеното агне „за светого“.
На връщане, като стигнахъ до съседната кжща на Тодоръ Каблешковъ, стори ми се, че съмъ сбъркалъ пжтя и почнахъ да плача. Една отъ техните слугини ме попита, защо плача. Азъ й нищо не казахъ. Следъ малко излиза Тодоръ Каблешковъ, който беше съ една, две или три години по-възрастенъ отъ менъ, и ме попита; „Защо плачешъ, Груйчо“? — Азъ му отговорихъ, че съмъ сбъркалъ пжтя за у дома. Той ми каза, че не съмъ сбъркалъ пжтя, хвана ме за ржка и ме заведе дома. По пжтя ме питаше, где съмъ ходилъ, и азъ му разправихъ, где съмъ билъ. Тоя случай направи въ детската ми душа големо впечатление за нежностьта и услужливостьта на Тодоръ Каблешковъ. Отъ тогава станахме „сговораче“ (приятели) съ него, толкозъ повече, че кжщите ни беха близко една до друга. Той дохождаше често у дома и азъ ходЬхъ у техъ да играемъ своите детински игри. По-едно време чухъ единъ день отъ майка си, че майката на Тодора умрела. Притичахъ у техъ, чухъ плачовете и риданията на събралите се; Тодоръ излезе и съ задавенъ гласъ ми каза, че майка му умрела. Забелезахъ, че тази загуба се отрази чувствително на здравето му и че отъ тогава той все тжжеше и слабееше.
Тодоръ имаше братъ Андонъ и две сестри: Нона, женена за Георги Голомяховъ и по-късно учителка въ Битоля и Ана. Единъ день, въ време на обедъ, баща имъ казалъ да не тжжатъ за майка си, защото „отъ сега нататъкъ тази ще бжде ваша майка,“ и посочилъ на своята по-голема сестра, която живееше въ кжщата имъ. „Нема да й викате „лельо“, ще и викате „мамо“. Забелезвахъ, особено у Тодора, че му ставаше по-леко, като имаше, на кого да каже „мамо.“
Не се мина много време, баща му се ожени за една сопотнянка отъ семейството Григорови, които имаха свои роднини-търговци въ Букурещъ. Тази сопотнянка, отпосле се указа, бeшe умна и възпитана жена, защото гледаше на заварените деца като на свои собствени. Съ Тодора, като „сговораче“, ние ход-Ьхме заедно на училище, но не въ едно отделение, и играехме заедно, но повече въ праздникъ, защото тогава въ училищата занятията започваха почти отъ изгр-Ьвъ-слънце до залЪзъ-слънце. Помня, напр., какъ единъ день, като отивахъ на училището презъ пазара, видЪхъ единъ отъ тогавашните чорбаджии, Петко Мерджана, да излиза отъ кафенето и да пита единъ отъ учителитe, по име Цвятко отъ гр. Кратово, Македония, защо е закъсн-Ьлъ за училището, като сочеше съ бастуна си, че слънцето се е вдигнало съ единъ остенъ.
Презъ делничнитe дни, р-Ьдко се събирахме, а въ праздникъ постоянно играехме съ Тодора и съ други деца на чиликъ, на optxH, на свинка и др., а при калъбалъкъ деца — на роби. Въ всички игри, той все искаше да изпъкне и все той да е първиятъ и ние приемахме безропотно това негово налагане, защото бЪше даровитъ и защото бЪше чорбаджийски синъ. Кога играехме на роби, особено гледаше да не попадне робъ.
По онова време бащата на Тодора, чини ми се, бЪше бегликчия, а не йошурджия, въ Долния вилаетъ, въ който влизаха Лозенъ-градъ, Малгара, Баба-Ески, Кешанъ, Ипсала и др. У Каблешкови тогава имаше най-малко 6, най-много 10 души „панти“, които 6txa чисти българи, дошли съ баща му отъ Долния вилаетъ. ТЪ бЪха като гвардия на чорбаджията и помагачи въ беглика и гледаха, както своитe коне, така и хата на Тодоровия баща. Като ходЪхъ у дома на Тодора, азъ и той сядахме често при „пантигЬ“ и слушахме разказитe имъ за подвизитЪ и геройствата на „латинигЬ“ презъ Сева- стополската война. Единъ день питахъ майка си, кои сж тия „латини“, за които слушамъ отъ „пантигЬ“ на Каблешкови; баба ми Найденица, която бЪше у дома, ми отговори: „ЛатинитЪ сж хора, които имагь очи отпредъ и отзадъ“.
Веднажъ Тодоръ, приблизително 12-годишенъ, дохожда при менъ смутенъ, но радостенъ и ми казва: „Ела да идемъ у дома, да видишъ едно чудо“. Влязохме въ двора имъ. Никой нЪмаше, нито баща му, нито слуги, нито „панти“. Качихме се на втория катъ на обора, гдето пазятъ сеното. Въ едно кьоше гледамъ нЪщо като черковна хоругва, а той ми казва: „Гледай, па после ще разправяме“. Това бЪше червенъ коприненъ платъ, изработенъ отъ сърма, съ надписъ: „Свобода или Смърть“, а надъ думитЪ и кръстъ. Следъ това, слЪзохме и той ми каза: „Върви си, а азъ ще дойда у васъ да ти разправя, що е това“. Вечерьта той дойе и ми каза, че това е байракъ за бунтажилъкъ, приготвенъ отъ „пантигЪ“. Питамъ го, каква цель гонатъ съ това, той ми каза, че ще събератъ още дружина и ще тръгнагь по гори, планини и полета да наказватъ ония турци, които притискатъ българигЬ. Не се мина много време, бЬше презъ юлий или августъ, коя година не помня, и разпръсна се слухъ по цЪлия градъ, че часть огъ „пантитЪ“ на Лулчо Каблешковъ напустнали господаря си, излезли 4-5 км. вънъ отъ града на „Равна-поляна“ и развили знаме. Чу се, че събрали сподвижници около 16 души.
Види се, че бащата на Тодора е билъ заставенъ отъ.турците да изгони и останалите въ кжщи „панти“ , и отъ тогава напортите имъ стоеха единъ онъ-башия и двама-трима джандари турци. Питахъ Тодора, плащ атъ ли имъ нещ о за варденето; той ми отговори,че само ги хранятъ. Сжщата година презъ есеньта Тодоръ ми каза,а чухъ и дома да се говори, че четниците, преследвани огь турци,се вързали единъ за другъ, съ цель да преплаватър. Еркене, носилните води ги отвлекли и се издавили. „Пантите“ съ своите разкази допринесоха много за насаждането у Тодора на революционни идеи.
Тодоръ, като ученикъ отъ отделенията и отъ долните класове,следваше ту въ Копривщица, ту въ Пловдивъ при чичо си Цоко Каб-лешковъ, по-младъ братъ на баща му. Една есень Тодоръ се беше разболелъ и баща му беше го оставилъ на почивка и беше задължилъ копривщенски учители да му предаватъ частно у дома. Тогава той основа ученическо дружество и беше избранъ, макаръ и за малко време, за неговъ председатель.Не се мина много време следъ заминаването му отъ Копривщица и азъ получавамъ отъ него едно писмо, въ което беше приключено друго до ученическото дружество, съ което той си даваше оставката отъ председателството и даваше упжтвания и назидания за по-нататъшната дейность на дружеството, а за свой заместникъ препоржчваше на дружеството мене. Ако това писмо се намеривъ архивата на дружеството, то е отъголемо значение за обрисуване на характера на Тодора, за развитието и начетеностьта му и за патриотичните му пориви. Като причина, да се откаже отъдружеството, той указваш е въ писмото си,че роднините му изработили да иде да следва въ Цариградъ, въ лицея въ Галата-Сараи, и действително не следъмного той замина.
Следующата година, презъ ваканцията, той си дойде въ Копривщица, облеченъ въ униформата на училището, която приличаше на облеклото на турски офицеръ. Когато го запитахъ, какво е училището, той ми отговори, че учителите сж повече французи, преподаването ставало по французски, по голЪмата часть отъ ученицитЪ били турци, следъ тЬхъ гърци, българи и малко арменци. Учили се общо-образователните предмети, а следъ свръшването на курса постжпвало се въ отдЪлъ, кждето се изучавало администрация и др. и се приготовлявали учениците за каймаками.
Въ време на престояването си въ Копривщица Тодоръ настоя предъ баща ми да бжда изпратенъ, ако не въ Цариградъ, то поне въ Пловдивъ, което и стана презъ есеньта, а той замина за Цариградъ да си продължи учението. На втората година (1873) той пакъ дойде на ваканция въ Копривщица, следъ като бе обиколилъ доста градове. На следующата 1874 г. връща се отъ Цариградъ, отива въ Пловдивъ и току наскоро чухъ, че е назначенъ при Хиршовата железнопжтна линия началникъ на станция въ Белово. Като напустна станцията, отдаде се на пжтешествия.
Единъ день се видехме съ него и той съ тжга ми каза, че е обикалялъ доста, но намира, че народътъ ни е много заспалъ и, за съжаление, нема кой да го пробуди. По-събудени и съ по-пълно народно съзнание били само въ Средногорието и отчасти въ полите на Родопите и заради туй по другите места, които посещавалъ, той увещавалъ народа да подражава на техъ. Тодоръ гласъ за пеене немаше, но беше големъ любитель на пеенето и на народните песни. И сега го гледамъ предъ очите си, какъ твърде често се опитваше да пее популярната тогава песень: „Бел градъ се белее, вси сърби се биятъ“ и пр.
Веднажъ той дойде у дома заедно съ панагюреца Чолаковъ (който по-късно стана ученъ монахъ въ Рилския монастиръ), свършилъ въ Русия, и ми рече:„Много ми е било драго, кога съмъ слушалъ майка ти да пее надъ чекръка старовремски народни песни. Доведохъ този човекъ, да изпее и на него 2—3 песни, та да ги напечати. Молбата му бе удовлетворена и песните по-късно — напечатани. Особено въодушевление забележихъ у Тодора при пеенето на песеньта
„Размирила се Влашка земя,
Влашка земя и Богданска;
Старо сечеха, младо робеха
Малки дечица подъ конь туряха.
Чу се, прочу се и до насъ доде.
Телялинъ вика въвъ Ловечъ града,
Кое е село подъ Ловечъ,
Всеко въвъ Ловечъ да доде“…
Презъ зимата на 1875—1876 година Тодоръ бЪше въ Копривщица и стана председатель на революционния комитетъ. По Великъ-день 1876 г. азъ си отидохъ за ваканция. Посетихъ го, но той нищо ми не говори по възстанието. Язъ бЪхъ, обаче, отъ други осве- доменъ по вървежа на работитЪ. На изпращане при портигЬ, Тодоръ ми каза, че ще дойде у дома да ме пита нЪицо. И наистина на другия день на Великъ-день го видЪхъ, че иде откъмъ къра, презъ гюловетЪ (пред- полагахъ, че е ходилъ да се упражнява на оржжие). Времето 6Ъ много хубаво, тревата се 6Ъ пораззеленила, та, следъ като го почерпи майка ми, той пожела да излЪземъ на двора и седнемъ на тревата. Тогава ме запита, на какво мнение сж учителигЬ отъ тогавашната пловдивска „семинария“ и каза, че съ тайно писмо е искалъ гЬхното мнение, като споменавалъ да иматъ пълна вЪра въ мене въ случай на нужда.
Действително, още до като бЪхъ въ Пловдивъ, учительтъ по френски, Стефанъ Еневъ отъ Казанлъкъ, ми поржча, при тръгване отъ Пловдивъ да му се обадя, което и направихъ. Тамъ въ учителската стая заварихъ учителитЪ: Христо Павловъ, Григоръ Караджовъ, Василъ Поповичъ и Стефанъ Еневъ. Еневъ се обърна къмъ другаритЪ си и попита: „Какво да кажемъ на тоя момъкъ, като отговоръ на писмото на Тодоръ Каблешковъ?“ Следъ известно мълчание и споглеждание Караджовъ ме предупреди, че по-скоро главата ми да падне, но дума да се не чуе и продължи: „Ние, учителитЬ, сме на мнение, съ култура постепенно да се поди- гаме и заемеме мЪстата на турцигЬ, а не съ революция; въ това отношение да подражаваме на чехигЪ, които, макаръ и подъ Явстрия, сж автономни и най-високигЬ държавни постове сж имъ достжпни. СърбигЬ се освободиха съ революция, обаче, те граничеха съ една велика Явстрия, която при опасность ги приемаше въ границитЬ си и ги защищаваше; ние, далечъ отъ велика държава, сме обиколени съ слабитЪ Сърбия и Ромжния, които себе си не могатъ да защитатъ отъ турцитЪ, а камо ли насъ. Друго, ние не сме приготвени добре; ще се дадатъ много жертви и ще станатъ големи опустошения; ще загубимъ и малкото привилегии, които имаме. Още ферманътъ за Екзархията не е окончателно приложенъ въ наша полза. Съ една дума, учителитЪ сж на мнение, да добиемъ правдини съ културна еманципация, а не съ възстание“. Каблешковъ ми отговори: „Да, ако Турция бЪ като австрийската държава, съгласенъ съмъ; обаче, турцитЪ не даватъ възможность за никаква култура и за никакво економическо повдигане на българитЬ. Ще ти приведа за примЪръ учителя въ Сопотъ, Смилъ (или Смиловъ(?). Той свърши технология въ странство, но турцигЬ не му позволяватъ да построи фабрика да приложи науката си. Казватъ му, че това е противъ висшигЬ интереси на държавата. Боятъ се, поради невежеството си, да не би въ фабриката да се изработватъ опасни за държавата предмети“.И, развъпнуванъ, Каблешковъ прибави: „Ето защо съмъ на мнение, че требва да стане възстание и възстание ще стане, толкозъ повече, че сега е най-благоприятниятъ моментъ за нашето освобождение, по причина на финансовия фалиментъ на Турция; и други държави фалиратъ, но опредЪлятъ известенъ процентъ, който могатъ да заплатятъ срещу дъпговегЬ си. Това да кажешъ на учителитЪ си въ Пловдивъ и да ги поздравишъ отъ мене“.
Тази 6Ъ последната ми среща съ Каблешковъ. Преди да тръгна за Пловдивъ, посетихъ главния учитель Найденъ п. Стояновъ. Първиятъ въпросъ, който му зададохъ бЪше, да остана ли въ Копривщица, или да ида да се подготвя за изпита си за зрелостно свидетелство. Той ми отговори: „Ние сме решени да умремъ, обаче, и при свободата сж нужни подготвени хора. Ти ще бждешъ потрЪбенъ по-после, та иди си гледай изпита. А ако останешъ въ Копривщица, ще бждешъ подозренъ отъ турцитЪ“. Азъ отидохъ въ Пловдивъ заедно съ тия, които бЪха опредЪлени да взематъ отъ Пловдивъ материали за лЪяне куршуми. ТЪзи хора бЪха: Тодоръ Карапетковъ и Стойчо Рашковъ. Последниятъ, заедно съ дЪда ми Тодоръ МалЪевъ, бЪ обесенъ въ София на „Шаренъ-мостъ“.Като стигнахме въ Пловдивъ, съпжтницитЪ ми отидоха да товарятъ, а азъ веднага отидохъ при учителя Еневъ. При него заварихъ и учителя Григоръ Караджовъ. Като ги поздравихъ, последниятъ ме запита: „СрЪщахте ли се съ Тодоръ Каблешковъ и какво е неговото мнение?“ Азъ имъ разказахъ гореизложения разговоръ, който имахъ съ него. Следъ малко мълчание на двамата, Еневъ съ нервно движение на ржцетЪ си ми каза: „Да, за въстанието и ние знаемъ, че жребието е вече хвърлено“.
Въ заключение ще кажа, че легендата за Тодоръ Каблешковъ, която се разнасяше по-късно отъ някои негови връстници — търговци, че той като болнавъ, билъ усЬщалъ края на своя животъ, та поради туй решилъ да се присъедини къмъ комитета за възстанието и съ това да намЪри славна смърть, е невЪрна. Азъ подържамъ казаното въ речьта ми на 29 Априлъ 1922 г. въ събранието на дружество „20 Априлъ, 1876 г.“, че Тодоръ Каблешковъ бЪше най-образованиятъ, най-разпалениятъ и най-идеално — преданниятъ героиченъ водитель на възстанието.
Материалът е взет от Юбилеен сборник по миналото на Копривщица 😐 (20 април 1876 год. – 20 април 1926 год.) : По случай 50-годишнината от Копривщенското въстание /| Предг. Aрхимандрит Евтимий| [T.] 1.
