Копривщенци във войните
Във войните Копривщица дава общо 500 души загинали. Копривщенци оросяват с неспокойната си кръв четирите краища на Балканския полуостров в борба за извоюване правата и свободите на нашия народ. Те са единни в живота, единни в боя, единни в смъртта.
Участниците във войните са достойни наследници на героите от Априлското въстание от 1876 г.
Сред загиналите във войните са майор Владимир Плачков – пехотинец и брат му полковник Михаил Плачков – кавалерист, както и Михаил Маджаров. Първите двама – с брат министър, а Михаил – син на министър. Нито един от тях не търси закрила, за да не отидат на фронта. На фронта загиват още, като храбри воини, майор Яким Кесяков при Радовиш и подпоручик Антон Н. Каблешков – близо до Одрин при гара Урли.
Капитан Сарафов описва в два очерка смелостта и героичната смърт на подпоручик Антон Каблешков („Смелата конна атака“) и героичната смърт на Стою Будинов, който загива стреляйки коленичил, запазвайки редута от врага. Авторът пише, че „само орденът за храброст на гърдите му и неговата полурота били еднички свидетели на дивното му геройство“, а за Антон Каблешков, че „неговият пример на героизъм и беззаветно самопожертвование дълго ще се помни от поколенията и предава на младите кавалеристи“.
В Балканските войни вземат участие и петима бъдещи генерали от Копривщица:
Димитър Илиев Кацаров, Никола Стоянов Каблешков, Илия Стоянов Каблешков, Атанас Христов и Пейо Ганчев Старибратов. Първите трима по време на войните са с чин майор, а последните двама от редови войници и офицери достигат до генералски звания.
Балканските войни
През 1912 година България започва дългоочакваната война за своето обединение. Идеалът на Царството е политическото единство на всички българи останали извън родината след Освобождението през 1878 година. Под бойни песни и общонароден ентусиазъм, родните войски се отправят на освободителна мисия срещу силите на Османската империя.
Още в самото начало на войната българите постигат впечатляващи победи. Царските войски се изправят срещу ядрото на турските сили и ги обръщат в бягство. Междувременно Втора армия заема позиции около непревземаемото укрепление Одрин и го поставя под обсада, докато другите части продължават настъплението. След редица успешни сражения българските войски се озовават на 30 километра от вражеската столица – Цариград (някогашен Константинопол). Единственият бастион на турската власт в Източна Тракия остава Одрин.
Превземането на крепостта е възложено на смелите бойци от Втора българска армия. През октомври и ноември 1912 година са превзети ключовите противникови позиции, с което се затяга обръчът около обсадения град. Междувременно армиите на цар Фердинанд не успяват да пробият отбраната край Чаталджа и превземането на Цариград става невъзможно.
В така създалата се ситуация Високата порта склонява да подпише примирие, като се съгласява блокадата на Одрин да остане. През януари 1913 година обаче в Османската империя е извършен младотурски преврат и новите власти в Цариград не проявяват реални намерения за мир, а това означава, че войната ще продължи. Българската армия от своя страна се активизира и на 21 януари (3 февруари по нов стил), в изключително тежки условия, бойните действия се възобновяват, а крепостта е подложена на артилерийски обстрел.
Поради липса на коне оръдията на царската армия са теглени от волски впрягове, които за кратко време изминават огромното разстояние до Одрин. Междувременно част от войниците стават жертви на студа. Въпреки това, устремът на българските войници не изчезва. Така в началото на март българите струпват близо 160 000 войници, 424 оръдия и 96 картечници около града, в помощ на които се присъединяват близо 47 000 сръбски бойци.
Българската авиация в лицето на Първо аеропланно отделение също се включва във военните действия и подпомага сухопътните войски. Обсадата е разделена на четири сектора – Източен, Южен, Западен и Северозападен. Най-големият по дължина фронт се пада на Източния сектор, където са съсредоточени половината от силите на атакуващите, начело на които застава самият ген. Георги Вазов.
По свое усмотрение ген. Вазов заповядва превземането на града. Щурмът на крепостта започва. Отбранителните сили в Одрин са подложени на 10-часов страховит и унищожителен артилерийски обстрел, след което 56 пехотен полк се хвърля в атака. Към него се присъединяват юнаците от 23 Шипченски, 10 Родопски, 32 Загорски, 29 Ямболски, 57 и 58 пехотни полкове.
Край Одрин за пръв път в историята на света е използвана военната тактика „огневи вал“ – артилерията покрива настъплението на пехотата, която следва отблизо. В последствие подобни действия се прилагат по време на Първата световна война и влизат в много от учебниците по военно дело. През нощта на 13 март Айджиолу е превзет от 10 Родопски полк, а рано сутринта на същия ден пада и Айвазбаба. Двата форта са овладени благодарение на непоколебимата воля на могъщата българска армия.
На сутринта на 13 март (26 март по нов стил) главната отбраняваща част е разбита и българите започват да нахлуват в града. Последната турска съпротива е сломена. Михо Георгиев – старши подофицер от 29 пехотен Ямболски полк издига българското знаме върху Селим джамия. Командващият гарнизона Шукри паша е пленен и от уважение предава сабята си на командващия Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов. В сражението неговите войски дават близо 1316 убити, а ранените са около 6300. В плен попадат 33 500 турски войници, 413 оръдия, около 12 000 пушки и 50 картечници. Общите загуби на Втора армия за цялата война възлизат на 16 560 убити, ранени и безследно изчезнали.
Героичната смърт на 21-годишния Антон Каблешков при Одринската крепост
Антон е роден през 1891г. Син е на Недко Д. Каблешков – български общественик, политик и публицист, втори братовчед на Тодор Каблешков. Антон е възпитан още от малък в любов към отечеството.
Записва се да учи във военното училище, но възмущението му от неправдите и фаворизациите в армията е причина да напусне, като офицер от запас. Заминава за Франция да следва право.
Обявяването на Балканската война е причина с ентусиазъм да се върне в България. Назначен е за взводен офицер на 6-ти конен полк. От фронта пише на сестра си:
„Аз съм назначен взводен офицер в първи ескадрон на шести конен полк, там, дето човек е изложен най-много, но ако ли умра, ще умра за слава и чест на отечеството си, изпълнявайки скромно и почтено своя дълг наред с толкова български синове…“
В следващите редове са два откъса от книгата „Последната крепост“ на сдружение „Българска история“:
Преди няколко дни от Франция се завръща 21-годишният студент Антон Каблешков, който следва правни науки. През 1911 година той завършва Военното училище, но по собствено желание се уволнява и преминава в запаса. Сега, като запасен подпоручик от кавалерията, той трябва да се яви в 6-и конен полк, разквартируван в Харманли. Неговият баща, 45-годишният Недко Каблешков, братовчед на видния български революционер Тодор Каблешков, пише в спомените си за този ден:
„Разтичахме се с него по магазините да търсим сабя, револвер, патрони, шинел, офицерско облекло и пр. Купихме сабя, револвер, патрони, шведска куртка от кожа (мешин), които току-що бяха пристигнали в магазините. Готова военна форма нямаше никъде. Купихме плат, ширити, копчета, пагони. Цяла нощ майка му и добри съседки шиха и му ушиха формена куртка и панталони.
На другия ден тръгнахме из града да купим останалите вещи. Той бе облечен в шведската черна куртка и тракаше по тротоара с дългата лъскава сабя, на острието на която пишеше: „С нами Бог“. На всички обръщаше вниманието със своята фигура и стойка. „Бре, Каблешков, ти си имал син левент юнак, отгде изникна той, не сме го виждали в такъв „каяфет“, да ти е жив и здрав да му се радваш и да се гордееш с него дълги години…“ – казваха приятели и познати, с които случайно се срещнахме из улиците. Аз действително се радвах и гордеех, а той още по-силно тракаше края на сабята по тротоара.
По обяд, гърдите накичени с цветя, го изпратихме на гарата. Изпъти срещнахме един сакат грък. Казах си, че ако не друго, сакат ще се върне, тази среща не е на добро, исках да се върнем. Но за да не убия куража му, продължихме пътя си и пристигнахме на гарата.„
Часът е 14:30. Всички части са по местата си. Заел своята позиция, командирът на 1-ви взвод, поручик Георгиев, се обръща към войниците си, поглежда старшия подофицер Тиньо Петров, след което дава заповед:
– Взвод, след мен в атака, кариер марш, марш!
Взводът на 21-годишния подпоручик Каблешков се движи най-отпред. Месеци преди това, често по време на разходки в безгрижните летни дни, веднага щом приятелите му заговаряли за възможността от война, Антон изваждал от портфейла си току-що получената секретна заповед, в която му се съобщава, че в случай на мобилизация трябва да се яви в 6-и конен полк:
– Виждате ли това? Ако стане война, аз съм на устата на топа. Не се боя обаче, веднъж ще се мре.
Загърнат в черна мушамена пелерина, подпоручик Каблешков с извадена сабя повежда конниците си срещу устата на топа.
Турските часовои около кантона дочуват тътнежа на тежко забиващи се в разкаляната почва копита, изхвърлящи едри буци кал. Съвсем скоро забелязват настъпващата срещу тях кавалерия, която тръгва да ги обхожда. Войниците се разбягват панически, едни към село Софулар, а други на север към гарата.
4-ти взвод преследва отстъпващите войници до самото село Урли. В него те попадат на башибозуци, които също хукват да бягат към гарата, като от време на време стрелят по преследващите ги конници. Взводът на Каблешков, в разсипан строй, посича всеки настигнат противник, а съвсем скоро достига до западните покрайнини на гарата, където се натъква на цяла турска рота и на поставени изкуствени препятствия – изкопани ями, разхвърлени релси и разпъната бодлива тел.
Около 10 – 15 коня се спъват и падат на земята, изхвърляйки ездачите си. Подпоручик Каблешков и останалите конници успяват да прескочат загражденията и продължават да изсичат всеки попаднал противник. Скоро на самата станция пристигат и части от 1-ви взвод. Останалите без коне кавалеристи продължават борбата пешком, хвърляйки се във вражеските окопи със саби и револвери.
Подпоручик Каблешков минава линията по прелеза до самата гара, където се врязва с ръкопашен бой в изоставащите тълпи на отстъпващата рота.
Младият офицер насочва взвода си надясно към шосето за село Умурбей, намиращо се източно от гарата. Изминали 30 метра от жп линията, кавалеристите са обстреляни. Няколко конници са повалени, а 21-годишният подпоручик е пронизан от куршум в дясното око, пробивайки черепа му. Тялото му се свлича от седлото.
Младши подофицер Диман Иванов пише:
„Щом преминахме гарата, подпоручикът пред мен извика с висок глас: „Напред, юнаци, сечете със сабите и никого не задминавайте, защото ще почнат да ни бият в тил“. Подпоручикът вървеше гордо пред ескадрона и викаше с висок глас: „Напред, момчета, за слава и чест на България, сечете, не бойте се“. Турските залпове като град се сипеха връз нас и в същото време, когато подпоручикът си беше обърнал главата към десния фланг да го насърчи, той веднага полита от коня и пада от лява страна на земята, а конят му премина пред нашите коне и замина къде левия фланг.“
Урли е най-близката станция откъм юг до Одрин. Пада в ръцете на българската войска. Прекъсната е главната съобщителна артерия между крепостта Одрин и Цариград и излаза за морето Дедеагач. Атаката и превземането на гара Урли има важно значение. Саможертвата на подпоручик Каблешков е увековечена, като гара Урли е преименувана на негово име.
Антон е погребан на следващия ден, след смъртта си с другите убити другари с военни почести близо до Булгаркьой. Изграждат им скромен паметник сред грохотта на топовете около Одрин.
Генерал-майор Никола Стоянов Каблешков (1868-1935)
Никола Стоянов Каблешков (1868-1935), първи братовчед на Тодор Каблешков, завършва Висшата артилерийска школа в Санкт Петербург, Русия. След неговата кончина, съобщавайки за погребението му в София, извършено с военни почести, пресата отбелязва:
„При обявяването на мобилизацията майор Каблешков е назначен командир на гаубичното отделение, с което преброди Тракия, яви се с него на Чаталджа, взема позиция на височините при Чанакча в участъка на IX Плевенска дивизия, където води бой срещу най-силните турски укрепления на Чаталж^анската позиция – Каракол-Нокта. На 13 март 1913 г. той със същото отделение е при Одрин на позиция в източния сектор, от който води бой срещу фортовете Айваз-баба и Кестенлик. Неговите фугаси сломиха и доубиха духа в защитниците на тези страшни турски укрепления…
Един от достойните и многозаслужили български войни… образец на издигнат войник и началник…
Той остави дела, достойни за подражание, остави име в историята на България и родната артилерия, оставя фар към доброто в душите и сърцата на всичките си подчинени… Военните му качества? – те са изразени в мъдрото и същевременно мъжествено изпълнение на върховния отечествен дълг в тежките и кървави борби около Одрин, на Дуб-Кала тепе Дойран и в размирните тежки години след разгрома през 1918 г. …Генералският му чин бе действително едно от големите военни отличия за дългогодишната му упорита военна дейност и ордените за храброст бяха действителния
символ за проявените от него мъжество и храброст…“
В запазените писма от фронта до братовчед му Недко (бащата на Антон Каблешков), Никола пише:
„И аз направих това, което можах. Направеното е плод на кипящата Каблешкова кръв и резултат на знания,
придобити с неуморим труд в продължение на 27 годишна военна служба (юнкерска и
офицерска). Действително щастлив бях, мене да се падне подготвянето и съдействието
на атаката на форта Айджиолу, паднал пръв в български ръце. Това бяха величествени
минути в живота ми. Скъпи спомени, които ще живеят заедно с мен, оцелял по чудо,
между толкова трупове … Отделението ми подготви и атаката на фортовете Кестенлик
и Кору-чешме…„
Генерал-майор Илия Стоянов Каблешков (1894-1954)
Илия Стоянов Каблешков (1894-1954) завършва втори по успех Генералщабната академия в Торино, Италия през 1908 г. Служи в IV артилерийски полк,
командва IV батарея. Неговата батарея през 1912 г. получава висшия приз за най-добра стрелба за всичките батареи по време на военни маневри. Мобилизацията за войната го заварва старши адютант в щаба на V пехотна Дунавска дивизия, с която на 21 септемви тръгва в поход под командването на генерал Павел Христов. Взема участие във всички боеве, които дивизията води на турските и сръбски бойни полета при Лозенград, Бунар-Хисар, Странджа, Чаталджанските укрепени позиции, Княжевец, Трънска клисура, Панчин гроб, Букова глава и предшестващите боеве при Бубрежек, Кървав камък, Острика, Царица, Цветков гроб и връх Плоча. Той спечелва доверието на генерала, става негова дясна ръка, без която началникът му не може да предприеме сериозна военна акция.
След войната е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София, по-късно е военно аташе в Атина, участва в боевете за освобождението на Добружда. С получаването на генералско звание Илия Каблешков става началник на Военното училище, а през юли 1923 г. преминава в запаса. Носител е на орден за храброст и други военни отличия.
През 1938 г. по повод 25 г. от превземането на Одрин Каблешков излиза в пресата с обширна статия, където четем:
„В заключение заслужава да се отбележи по-специално употребата на артилерията, която действаше съсредоточено в една голяма маса против избрания пункт на атаката и за пръв път приложи унищожителния барабанен огън, който направи невъзможно стоенето в окопите, а така също предградния огън, който възпрепятства на поддръжките да се приближават към окопите… Падането на Одрин показва, че нищо не може да спре бясния удар на нашата пехота, умело поддържана от своята артилерия и че на война моралните сили са по-силни от материалните сили, като потвърди максимата, че живата сила, духът превъзхожда и сега и винаги ще превъзхожда мъртвата сила…
Примерът на Одрин ще служи като вечен стимул на българската войска за нови величави подвизи, от които зависи бъдещето на нашия народ…“
В статията са използвани материали от:
- „Участието на копривщенци в Балканските войни“, автор: Райна Каблешкова, Регионален етнографски музей – Пловдив
- bulgarianhistory.org
Permalink