Априлското въстание
Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г. по стар стил (2 май по нов стил). Негова задача е извоюването на независимост на България от Османската империя.
Въстанието Въстанието
Подготовка
Най-активно за подготовката за въстание работи Васил Левски. В продължение на години той обикаля страната и създава революционни комитети. Но след обесването на Апостола през 1873г. революционното движение в страната изпада в тежка криза. В него възниква разцепление и се оформят две крила – умерено и революционно. Революционното крило е оглавено от Христо Ботев. Създаден е Български революционен комитет, който си поставя за задача подготовка на въстание.
През септември 1875г. в Стара Загора избухва въстание, но то е лошо организирано и е потушено. След провала на Старозагорското въстание Христо Ботев подава оставка, като ръководител на Българския революционен комитет, който малко след това се саморазпуска.
В края на годината млади революционни дейци създават Гюргевския революционен комитет и в предвид на кризата в Османската империя взимат решение да пристъпят към подготовка на въстание през пролетта на следващата година.
Революционни окръзи в страната
Гюргевският революционен комитет под ръководството на Стефан Стамболов разделя страната на 5 революционни окръзи – Търновски, Сливенски, Врачански, Пловдивски и Софийски.
В Четвърти революционен окръг – Пловдивски за главен апостол е определен Панайот Волов, но по-късно той отстъпва ръководството на Георги Бенковски. В център за подготовка на въстанието се превръща Панагюрище.
На 14 април 1876г. в местността „Оборище”, близо до Панагюрище, е свикано общо събрание, което продължава до 16 април. Събранието решава въстанието да избухне на 1 май. Сред участниците се намира предател, това е Нено Терзийски, който издава на турските власти взетите решения. Те реагират незабавно като изпращат в Панагюрище и Копривщица конни отделения за да арестуват ръководителите на въстанниците.
Избухване на въстанието
Поради предателство Априлското въстание избухва преждевременно на 20 април в Копривщица. Тук предния ден пристига конна полицейска група начело с Неждеб ага. Заптиетата правят опит да арестуват Тодор Каблешков, който е ръководител на местния революционен комитет. Опитът за задържане не е успешен. Разбирайки, че е обект на предателство, на следващия ден 20 април Тодор Каблешков обявява въстанието. Въстаниците се насочват към местния конак и го превземат. Църковните камбани забили тържествено, пушките гърмели, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.
Веднага след началото на въстанието Тодор Каблешков написва писмо, с което уведомява апостолите в Панагюрище за събитията в Копривщица. Това писмо става известно като „Кървавото писмо”, тъй като е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета. Писмото е пренесено до Панагюрище от 19-годишния Георги Салчев, който взима разстоянието между двата града за рекордните два часа. Конят му е толкова изтощен, че издъхва преди да пристигне в града.
Получил вестта за обявяване на въстанието Георги Бенковски действа незабавно и Панагюрище въстава. На 22 април в Панагюрище тържествено се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, по-известна сред народа ни като Райна Княгиня.
Тутевата къщата напълно оцелява след онези паметни събития през 1876-та!
Остава в своя автентичен и непроменен вид до наши дни, такава каквато е била по времето на Априлското въстание, каквато са я посещавали Бенковски и Волов.
Днес Тутевата къща е паметник на културата с национално значение и е превърната в музей.
Тук е написано възванието към народа за обявяване на Априлското въстание.
Братя Българе!
Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! Секи от нас с нетърпение очакваше тоя момент. На... Маий започва вече денят на българското народно възстание в България, Тракия и Македония. Секи честен българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, както е текла тя и в жилите на нашите български кралие: Крум, Борис, Симеон и Асен, трябва да грабни оръжието в ръце, за да бъзстанем, като един човек, и по тоя начин с първият още удар да смутим неприятелят.
Нашите юнаци българи, не трябва да се боят от смъртта и разните други опасности. Тие трябва да са не страхуват от това само по себе си изгнило турско правителство, което отдавна очаква своето опропастяване. Напред братия! Дигайте пушките в ръце, да се срещнем един други против неприятелят, да запазим своето отечество, да придобием свободата си!
О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи, как знеш да цениш скъпата свобода.
Чрез днешното си възстание ти ще добиеш свобода, с бой и със собствената своя кръв.
Счупи хомотът, който сече твоят врат, като с трион!
Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе си, пази така също свободата, честта и правото на оногова, който ги потърси при тебе. Защити го! Бъди юнак неустрашим срещи неприятелят, сражавай са, воювай геройски; но не отказвай благоволението си към робът!
От днес, в името на българският народ, ние обявяваме пред целият свят, че желаеме: или свобода, или смърт на сичкото население.
Напред, напред братя! Бог е с нас!
Потушаване
Турските власти вземат бързи мерки за да потушат избухналото въстание на българския народ. Срещу въстаническите сили е изпратена редовна армия. Най-силна е била реакцията срещу центъра на въстанието в Средногорието. За да атакува Панагюрище Хафъз паша е събрал 10000 души редовна войска. Градът е подложен на жесток погром. Избити са много мирни жители, къщите им са ограбени и опожарени.
Загинали в удавеното в кръв Априлско въстанието са около 30 000 души. Разрушени са около 200 села с общо население повече от 75 000 души.
Въстанието е жестоко потушено, но оценката за драматичното Априлско въстание е положителна за неговата роля и значение за жадуваната свобода. Зверствата над българския народ получават силен международен отзвук. В резултат на тази силна реакция на международната общност се провежда Цариградската конференция. На тази конференция се получава първото международно признание за правото на българският народ да притежава собствена държава в своите етнически граници.